вторник, 28 април 2015 г.

The Weekend


Съботите и неделите. Не са каквито бяха някога. Някога преди да се казват уикенди. Те ли се промениха, аз ли пораснах, но съвсем ясно си спомням времето, когато съботите и неделите оползотворявах по друг начин. Изпаднала почти в Нирвана се излежават до късно в леглото и броях гънките по чаршафа. Без да съм нагнетена от хектиката на работната седмица съставях план за деня в главата, който включваше да си изпия бавно и с наслада кафето и после, съзерцавайки дъното на чашата да гадая как черните фигури, които танцуват по стените й като ръкописите на някоя древна цивилицазия, се опитват да ми разкажат за бъдещето. После ще си лакирам ноктите в сочно червено, за да създам контраст в черно-бялата съботна монотонност. И след това, ако наистина много се постарая и ми се иска да оползотворя деня пълноценно, може и да посегна към тубичката с маска за лице и блажено да се отпусна с книга в ръка. Книги, истории, фантазии - всички те са луксът на почивните дни. Независимо дали им се наслаждаваме като страничен наблюдател, или директно участваме в тях, създаваме ги, дирижираме ги. Страница след страница, дума след дума и неусетно прелиташ над нови места с дъх на хартия. Нови емоции и мечти, нови идеи, всички те подредени в симетрията на буквите, а после разбъркани с миксера в главата ми. 

Какво се промени? Съботите и неделите вече не са такива. Вече са уикенди. Сега всеки уикенд бързам да наваксам пропуснатото през работната седмица. Допълнителна работа, да се видя с приятелите, на които не успях да отделя време, да почистя с прахосмукачка, може би да поснимам и измисля нещо за блога... Докато отбелязвам всяко задължение от безкрайния списък, което успявам да свърша, се замислям колко безсмислено е всичко. Защо ги наричат почивни дни, щом разчитаме на тях, за да наваксваме. Работата никога няма край, мечтаната почивка така и не идва. Почивка от работната седмица и от нейната динамика, блажено мързеливо излежаване, разходка или книга, независимо как ние разбираме отмората, тази - душевната, тя ни се дава по право и е жалко да не се възползваме. Но как да се възползваме, след като сме подвластни на този непреодолим страх. Страхът, че няма да се справим, че ще пропуснем нещо. Страхът, че ако поспрем за миг, динамиката на света ще ни премаже. Аз го изпитвам, а ти? Не се ли чувстваш като пътник във влак, заспиваш и изведнъж се събуждаш малко преди твоята гара, стряскаш се, че си проспал цялото пътуване, че си изпуснал гледките и пейзажите. Слизаш на гарата с тежкия куфар и се чудиш с какво си го напълнил, защо тежи толкова, мамка му! Целият ти живот побран  куфар с вещи, които едва ли някога ще ти потрябват. Не, не говоря за дрехи и обувки...

Няма как, заложено е в човешката природа. Страхът, че бъдещето не ни е подвластно, че всичко ни се изплъзва. Страхът, че миналото е непълноценно, че не оставяме нищо след себе си. Страхът, че се чувстваме грохнали и изморени, а иначе така устремени и млади, или това, последното, е само спомен? Страхът, че сме се станали собствените си прадеди, че светът се мени с такава скорост и преди да се усетим от обитатели на съвремието се превръщаме в такива на миналото. Страхът, че не сме създали достатъчно история...

Би било глупаво да противореча на този страх, да се боря с него, да изкажа своята теза и доводи, че е неоснователен. Е, основателен е и всички сме му подвластни. Нещо повече, вместо да се борим с него, вместо да се борим с нашите страхове, трябва да станем интимни с тях, да си дадем време, прекарано с тях. Да се поспрем. С тях. Защо не през уикенда? И без това после следва цяла седмица, през която ще ги борим?!









неделя, 12 април 2015 г.

PO Box 8200

*For now the section PO Box 8200 will be written only in Bulgarian language.

Здравейте, романтици, и Христос Воскресе на празнуващите днес!
Ако следите Фейсбук страницата на блога тук, вероятно вече сте разбрали защо от началото на месеца няма нови статии в блога. Ако ли пък не, причината е че ми счупиха фотоапарата, което определено беше фатално за съдържанието тук. Но от своя страна ми даде повод да помисля върху една няколкомесечна идея, а именно - да си дам малко почивка от визуалното съдържание, което създавам за своя блог и да наблегна повече на писането. Истината е, че идеята ми се роди формулирана във вид, в който смятах да правя отделен блог за писаниците. Да, ясно ми е, че тук сме се събрали фенове на козметиката и за това ни се чете и разговаря, но после се сетих, че в първата статия на този блог, когато още никой не влизаше тук, за да чете и разглежда, си бях обещала, че точно тук ще споделям всичко, което ме вълнува, без рамки и ограничения. С времето вълненията ми очевидно се канализираха в козметичните теми, но този блог никога не е бил замислен като само и единствено козметичен. А и писането, мен ако питате, е мнооого по-вълнуващо :) И така, попитах ви във Фейсбук дали би ви било интересно през определен период от време да се отдалечаваме малко от козметичните теми и срещнах ентусиазъм... та това и ще правим днес :) Нямам идея дали тази секция в блога ще се задържи, зависи дали ви допада, иначе текстовете и сама мога да си ги чета вкъщи, нямам и идея с каква честота да публикувам, при мен вдъхновението е непостоянна величина, но нищо не пречи да пробваме - аз да пиша, а вие да ме четете, нали?!
Така, още малко обяснения и ви оставям с първия текст. Защо PO Box 8200 (Пощенска кутия 8200)? Ами защото текстът, който ще споделя с вас днес, написах преди малко повече от седмица и го изпратих на Пощенска кутия за приказки (ако не знаете какво е това, цъкнете тук). Темата на отминалото събитие бе ''POP'' и това е моята интерпретация. После се сетих, че точно с този текст мога да стартирам рубриката и без особено въображение реших да използвам готовото име и да добавя 8200, а това е пощенският код на град Поморие (където живея). Смятам изясних всичко около идеята, затова нека престъпим към главното. Едно финално уточнение - текстовете може и да са базирани на реални ситуации, хора и емоции, може и да не са, така че не ги приемайте твърде буквално, в повечето случаи ще са хумористични :)

Защо арменският поп слуша Бритни Спиърс

Аз съм си музикална душа от малка. Дали си е дошло органично и по рождение защото едната ми баба беше народна певица със статут и популярност като на поп звезда в селата Гюльовца, Сунгурларе и Тънково или това се е отключило с неимоверна сила и плам след първият ми истински концерт на Богдан Томов на площада в Поморие, не мога да кажа. Но пък знам, че тази моя музикалност ме преследва цял живот, а кулминацията й дойде с изявата ми на кастинга на “Music Idol” първи сезон и с последвалия 5-секунден клип, излъчен тогава в национален ефир, с моя милост в кадър и с дискретен намек от водещите на предаването, че някак си не съм родена за сценични изяви. Това няма особено значение, защото последвалият лавинообразен на вид и усещане интерес към скромната ми особа в родното Поморие след излъчването на гореспоменатия кадър ме превърна в нещо като местна знаменитост. В крайна сметка прецених, че отговорността, която идва със славата и известността не са ми по силите и се ориентирах към малко по-неавторитетната, но все така задоволяваща творческата ми личност професия - продавач-консултант в зеленчуков магазин.
Но да се върнем няколко години преди този звезден миг, когато ми се наложи да подкупя две години по-голямата ми братовчедка с една кукла Барби, две вафли „Куку-руку“ и годишният ми запас от дъвки, който се равняваше на брутния вътрешен продукт на една средна европейска държава, за да ми даде, въпросната Натали, така мечтаната касета с песни на Бритни Спиърс. Смело мога да заявя, че именно тази касета промени живота ми, а простичкото житейско послание на “Hit me, baby, one more time” нанесе трайни щети по мирогледа ми за любовта и връзките и създаде неоправданото очакване, че бъдещият ми съпруг ще танцува като в музикален клип и ще е способен да прави изящен шпагат.
В тези смутни времена на суровата тийнейджърска действителност само мъдростта в песните на Бритни ми даваше сили сутрин да ставам от леглото и да се сблъсквам с важните въпроси на пубертета. В дните, когато си мислех, че всеки проблем може да се реши в музикално-танцувалния контекст на видео към поп хит, си имах подходящ саундтрак към всяка ситуация от живота. Така например, поемайки вината си на безмилостна сърцеразбивачка, когато в 5-ти клас отклоних поканата за рожден ден на Ангелчо, който беше влюбен в мен още от детската градина и който реши, че няма да устоя на куфеенето с детско шампанско, гузната ми съвест си припяваше “Oops, I did it again, I played with your heart”. И до днес съм убедена, че и аз имам голяма вина, пращайки смесени сигнали на моя ухажор, когато още в 3-ти клас му завързах връзката на лявата обувка и вероятно му дадох напразни надежди. Но пък Яни от съседния клас имаше буркан с попови лъжички и всички момичета бяха луднали по него. Тогава по-належащ беше въпросът как да се вредя и аз да бъда замерена с червей, защото по този начин Яни избираше следващото си гадже. Така и не получих съответното внимание и днес това някак си не ми изглежда като огромен пропуск, но през 90-те дефицитът на момчета в училище създаде една мазохистична идея за любов сред женското съсловие. Е, бяха години, в които Ненчо Балабанов още не бе известен и ние въздишахме по разни сополанковци, но пък ако днес Ненчо Балабанов реши да ме замери с червей, аз нямам нищо против.

Нека се върнем към поп ерата, която поне десетилетие бе мой верен водач по житейските пътища, сокаци, магистрали и задънени улици. По същото време, ако правилно си спомням, вече споменатата братовчедка ме научи на две много важни неща – как да викам Дама Пика и как да лъжа. Първото съм забравила как ставаше с годините, но второто практикувам и до днес. Системата е много проста и е в следната последователност – изричаш лъжата и след това се кълнеш в невинността си, като тайно добавяш на ум „… в брадата на арменския поп“. Придружаваш целия ритуал с енигматичното заключване на пръсти зад гърба, което в своята съвършена и магическа симетрия на почти Златното сечение на Леонардо, отключваше защитна паралелна Вселена, в която да се скриеш от следните врагове в градираща последователност: ядосани майки, бащи с умения да дърпат уши, придобити навярно по време на специално обучение към Светата инквизиция, вампири, Торбалан, баби, които мислят че си твърде слаб и най-зловещото от всички – баби, които мислят че си твърде слаб и са готвачки по професия!
Истината е, че спрях да се кълна в брадата на арменския поп едва преди 3 години, когато случайно се запознах с брат му и разбрах, че човечецът дори нямал брада голяма и гъста, та и до днес се чудя какво ли се е случило с всички лъжи, но пък знам, че са отишли някъде на скрито и сигурно, защото майка ми още не знае, че аз изгубих златния й пръстен. И макар Дама Пика и арменският поп да са в миналото, още пазя навика да повиквам в главата ми саундтрак към определена житейска ситуация. Е, с годините и песните станаха по-твърди и сега всичко е ток и жица, общо взето, но нека ви разкажа една история, която ми се случи докато бях първокурсничка. Една история определено не музикална, лирична и с такт, а по-скоро доста драматична и минорна. Една история в която музика няма, защото ключ соловете и нотите са се свили на кълбо в ъгъла на стаята и треперейки очакват края. Една история, на която ако трябва да избера подходящ музикален фон, то песента ще е по текст на Деян Неделчев-Икебаната, изпълнението ще е на Джъстин Бийбър, а за герой в клипа ще изберат Буги Барабата по бански. Ето я тази една история:
Инстинктивно се огледах за неонов надпис ''Надежда всяка тука оставете...'',но само едно самотно парченце мазилка съчувствено ми помаха .Иначе откъм задух и воня на сяра си го докарваха много автентично. А те вътре се наредили като фигурките в десетото ми кафе за твърде ранния час, само дето черните човечета от утайка имаха по-добри намерения спрямо мен.
Тези трите, обаче, смайващо напомняха на антична експозиция в музей, а и съм сигурна, че са ги открили по-надълбоко в земята и от закуската на семейство Флинтстоун. Зачудих се дали срещу ''местожителство'' в личната им карта не е изписано ''Девети кръг'', но нямах много време да размишлявам, защото една от тях прекъсна почесването между рогата и засече чуждото ми присъствие в стаята. Измърмори нещо с глас, който по-скоро прозвуча като гаргара с кръвта, която до преди миг е текла през аортата ми. В този момент се досетих-те са три-острозъби, остроноги и не особено остроумни, загубена съм. Сама. Невъоръжена. Стискайки в потна длан само дръжката на вратата. Обладана от прекомерна дързост ,или от хемодиализата с кафета сутринта, направих най-нелогичното-затворих вратата след себе си.
''Дай я тая книга, какво си я стиснала, все едно е тефтера на Свети Петър?''-и към мен се спуснаха пет  кокалести пръста, изкривени във формата на хилядите гръкляни, които изтръгва, за да се разсъни сутрин. Подавам съдържанието на лявата ми шепа. Няколко светкавици прелитат от очите й и се забиват в горен шести зъб в ляво, докато панически се опитвам да я омилостивя с усмивка, така че пломбата му си грабна багажа и децата и отиде да живее при майка си. През това време тя вече прави справката в компютъра до нея и доволно потрива ръце, изчаквайки демоничният софтуер да зареди файла с греховете ми. Отчаяние се прокрадва в очите й, плъзва се по десния й рог, сурва се по левия и рикошира към устните, които от яд лъкатушат повече и от силуета на Истанбул.
Всички изпити са взети, всички такси - платени, файлът с греховете ми е празен. Тя хвърля последен поглед в Адските архиви и като не намира името ми между Евридика и Осама бин Ладен, удря недоволно печат и ми я подава. И този път успях да си заверя студентската книжка!