петък, 7 февруари 2020 г.

Colours of Istanbul


Понякога си мисля, че Истанбул е толкова цветен и шумен, че човешкият спектър от звуковъзприятия и визуалният ни апарат просто не са адаптиран към това, което ни очаква тук. Истанбул като от психоделична, сюрреалистична, еуфорична корица от албум на „Бийтълс“. Знаете песента с мандариновите дръвчета, мармаладеното небе и целофанените цветя. Разхождаш се в този свят, гледаш го и му се наслаждаваш или просто се стремиш да оцелееш, а очите ти се превръщат в два калейдоскопа, през които виждаш такива неща, че Луис Карол много би го хванало яд, че не е видял по-рано, за да използва за сюжети в „Алиса в Страната на чудесата“. Официалната версия е, че „Бийтълс“ никога не са използвали LSD, за да се вдъхновят за написването на песните си и “Lucy in the sky with diamonds” тръгва невинно от една детска рисунка и развинтеното въображение на едно дете. Обаче за Истанбул винаги си остава едно глождещо съмнение, че не му е чиста работата и злоупотребява. С цветовете. Със звуците. Със сетивата на неподготвените. Понякога си мисля, че Истанбул е просто една халюцинация.

Дори и на най-големите и въодушевени любители на града, Истанбул понякога идва в повече. Даже в найвече. Понякога ще ми дойдат в найвече викащите денонощно търговци по улиците, които ти предлагат да се снабдиш с всевъзможни ненужни вещи. Даже не ти предлагат, а направо те заставят да го направиш. Идва ми и в найвече цялата палитра на този град. От къде на къде там Черно море е всъщност в петдесет нюанса синьо? Последно като проверих, в Поморие Черно море беше доста по-обрано откъм изразяване в цветове. И защо червените знамена, окачени над улиците никога не избеляват на слънцето? Защо вечерните светлини са така ярки, тези хора нямат ли режим на електричеството? Защо пролетните лалета и зюмбюли, които виреят по градските градинки, лехички, паркове са найвече красиви от нашенските в „Лидл“? Защо в този град найвече ми харесва от всяко друго място на света, което съм посетила?

Пето посещение на Истанбул. Най-после узрях за момента да избягам от комфортната туристическа зона Султанахмет и Таксим. Нарамвам скъпия фотоапарат и се шмугвам по сокаци със съмнителен произход. Гледат ме така, все едно съм първата туристка стъпила там. И сигурно е точно така. Продължавам по един безкраен булевард, а от двете му страни едно след друго се пъчат хиляди малки магазинчета за всевъзможни части за перални, болтчета и гайчици. Гледат ме така, все едно съм първата жена стъпила там. И сигурно е така. Чувствам се като Армстронг, днес колонизирах две нови планети. Една малка стъпка за Веселина, има-няма на десет минути съм от кулата Галата, ама какъв огромен скок за човечеството, а? Вървя и се смея сама. Сетих се за онзи разказ, вероятно повече като маркетингов трик, отколкото реалност, за съседа на малкия Нийл Армстронг. При един семеен скандал, жена му казала, че ще го поглези с орална любов тогава, когато съседското дете стъпи на Луната. Години по-късно Армстронг се завръща от разходката до Луната и изрича едни доста по-непопулярни, ама много смислени думи: „ Честито, г-н Горски.“ Та, никога да не си поставяме лимити, границите се чупят по най-невъзможния и изненадващ начин. Кой да предположи, че аз сега ще се разхождам по улицата с гайките и болтовете и ще пропусна „Света София“ и „Долмабахче“.

Обаче на една нова туристическа дестинация в Истанбул не можах да откажа. Всъщност отдавна ми беше цел и мечта да я посетя. Балат заобичах още преди да съм го видяла, точно като в cringy love song. Да де, красивите снимки в Инстаграм помогнаха много. Обаче не те са главната причина. Всъщност, причината е много по-лична, на някои може да се стори и глупава и наивна.

Балат е един от истанбулските квартали, в които са живели големи групи арменци, често го наричат арменски квартал успоредно с еврейски и гръцки. Една от семейните истории тръгва точно от такова място, когато в годините на зараждащата се омраза към арменците в Турция и последвалия геноцид, моят прадядо Хаик едва на шестнадесет години е напуснал дома и семейството си в Истанбул, за да се спаси. По-голямата му сестра тайно го качила в трюма на кораб за Варна и му помогнала да се скрие. Така младият Хаик пристигнал в неговия нов свят без абсолютно нищичко на гърба си или в джобовете. Като един истински арменец бързо усвоил занаят до съвършенство, станал прочут златар, а за ювелирната и фина красота на произведенията му и до днес ми говорят старите поморийци, които са го познавали.

От години в семейството е загубена всякаква информация дали на дядо Хаик са му останали някакви живи роднини в Истанбул или къде точно в града е живял. Аз не пропускам да посетя местата, за които се знае, че са живели големи арменски общности. Знам ли, може би съм твърде наивно-романтична душа, но тази носталгична разходка в миналото, това катерене по дебелите клони на родословното ми дърво ми носи някакво удоволствие и удовлетворение. А пък и Балат предлага перфектните декори за подобно настроение. Все пак тук едно кафене се казва „Нафталин“, на друго пък декорацията му е точно като от старата ракла на баба, а котките гледат много мъдро, все едно носят цялото вселенско познание в себе си.

А Балат ли? Посетете го и без да имате арменска кръв или да сте хипстър, стръмните и калдъръмени уличките са като trip down memory lane и без да сте в търсене на загубените следи на вашето семейство. Името много му подхожда, Балат е романтичен, носталгичен, нафталинен, архаичен като балада. Кафенето с име „Нафталин“ явно не е прогонило молците на Балат, които доволно си похапват не само от текстила, но и от фасадите на цветните сгради. Всяка улица тук е като поглед през отворените врати на гардероба на стара дама, в който висят стари дантели, оплешивяла яка от лисича кожа, а някъде в дъното са скрити мухлясали любовни писма и изсушени розови листчета от отдавна подарен букет. Тук също е и много еклектично, бонвиванско, даже авангардно. Охранени котараци са яхнали мотори, млади бохеми сърбат еспресо от причудливи чашки и други съдове, нервни гаджета пуфтят и охкат на горещите молби на половинките им, Инстаграм инфлуенсърки, за поредната снимка през цветна сграда. Една наистина странна и симпатична смесица от душевна история и малко изфабрикувана носталгия, оригинална точно колкото кожа на млад дерматин {еко кожа}, от която се правят чантите на Капалъ Чарши. Струва ли си? Найвече от очевидно, че да.