Допивам и последната глътка гъсто, ароматно и доста подсладено кафе и обръщам чашата с дъното нагоре, така че тъмната утайка за пореден път да начертае картата на бъдещето ми. Какво ли ми носи утрешнияt ден? Очакват ли ме нови пътешествия, нови приключения? Тези и подобни въпроси се въртят в главата ми докато чакам дъното на чашата да изстине, което е знак, че мога да я обърна i отново да започна да изследвам абстрактните образи, с които прашинките смляно кафе са изпъстрили стените на малката чашка като древната писменост на египтяните по стените на пирамидите, или чудноватите рисунки открити издялкани в камъка на пещерите. Не, утайковият разказ, който чака да бъде прочетен в моята чаша не е важен за еволюцията на света и за опознаване на древните цивилизации, но може би ще ми помогнат да опозная себе си по-добре?
Промъквам пръст през дръжката на чашката и внимателно я обръщам. А пред очите ми се открива една карта на живота в умален вариант. Карта на любовта и копнежа. Карта на Истанбул, в който се намирам за пореден път и знам, че и този път няма да си кажем сбогом завинаги.
Ето го Истанбул в умален вариант по стените на чашата, а сякаш някой го е издялкал с древно длето по стените на сърцето ми. Истанбул такъв, какъвто са го създали древните богове, оформили четири велики империи, изживяван, вдишван и издишван от съвременния човек. Мостове от утайка в правилна форма опасват овала на чашата по целия й периметър. Мостове, които свързват съдби и хора, като приятелски протегнати ръце над морската бездна. Спасителни мостове, които нито една древна империя не е изгорила. Върховете на минаретата, които малката ми племенница оприличава на ракети, с размазани контури преливат извън границите на порцелана и вероятно са се запътили към непознати за мен места. Дали тези минарета знаят повече тайни от нас, хората, тези дето щъкаме по тротоарите долу и гледаме с мравешко страхопочитание. Вероятно... може би е заради това колко близо са до небето и как пробождат с острите си шапки облаците. Босфорът пък се е събрал на дъното на чашата на тъмна, гъста, лепкава купчинка утайка. Но аз знам, че макар понякога вълнивото му и пенесто държание, морето носи добро сърце от лазур.
Протягам палец към дъното на чашата и го оставям да потъне в гъстата утайка. Завъртам в пълен кръг, както гледачките на кафе изискват преди последно да хвърлят око към символите в чашата за финално гадание на бъдещето. Под пръстът ми утайката се отдръпва като библейско море. О, очаквах да се образува сърце, като символ на моята любов към града! Но не, почти перфектен кръг. Като въртележката от хора и улици, в която Истанбул те понася. Като кръговрата на живота. Като огледало с малка пукнатина, защото Истанбул е като огледало на душата, чиято и да е душа, а леката пукнатина напомня, че ако това огледало се счупи, те грозят седем години нещастие. А вие суеверни ли сте?
