Back Again to Istanbul

Допивам и последната глътка гъсто, ароматно и доста подсладено кафе и обръщам чашата с дъното нагоре, така че тъмната утайка за пореден път да начертае картата на бъдещето ми. Какво ли ми носи утрешнияt ден? Очакват ли ме нови пътешествия, нови приключения? Тези и подобни въпроси се въртят в главата ми докато чакам дъното на чашата да изстине, което е знак, че мога да я обърна i отново да започна да изследвам абстрактните образи, с които прашинките смляно кафе са изпъстрили стените на малката чашка като древната писменост на египтяните по стените на пирамидите, или чудноватите рисунки открити издялкани в камъка на пещерите. Не, утайковият разказ, който чака да бъде прочетен в моята чаша не е важен за еволюцията на света и за опознаване на древните цивилизации, но може би ще ми помогнат да опозная себе си по-добре?

Промъквам пръст през дръжката на чашката и внимателно я обръщам. А пред очите ми се открива една карта на живота в умален вариант. Карта на любовта и копнежа. Карта на Истанбул, в който се намирам за пореден път и знам, че и този път няма да си кажем сбогом завинаги.

Ето го Истанбул в умален вариант по стените на чашата, а сякаш някой го е издялкал с древно длето по стените на сърцето ми. Истанбул такъв, какъвто са го създали древните богове, оформили четири велики империи, изживяван, вдишван и издишван от съвременния човек. Мостове от утайка в правилна форма опасват овала на чашата по целия й периметър. Мостове, които свързват съдби и хора, като приятелски протегнати ръце над морската бездна. Спасителни мостове, които нито една древна империя не е изгорила. Върховете на минаретата, които малката ми племенница оприличава на ракети, с размазани контури преливат извън границите на порцелана и вероятно са се запътили към непознати за мен места. Дали тези минарета знаят повече тайни от нас, хората, тези дето щъкаме по тротоарите долу и гледаме с мравешко страхопочитание. Вероятно... може би е заради това колко близо са до небето и как пробождат с острите си шапки облаците. Босфорът пък се е събрал на дъното на чашата на тъмна, гъста, лепкава купчинка утайка. Но аз знам, че макар понякога вълнивото му и пенесто държание, морето носи добро сърце от лазур.

Протягам палец към дъното на чашата и го оставям да потъне в гъстата утайка. Завъртам в пълен кръг, както гледачките на кафе изискват преди последно да хвърлят око към символите в чашата за финално гадание на бъдещето. Под пръстът ми утайката се отдръпва като библейско море. О, очаквах да се образува сърце, като символ на моята любов към града! Но не, почти перфектен кръг. Като въртележката от хора и улици, в която Истанбул те понася. Като кръговрата на живота. Като огледало с малка пукнатина, защото Истанбул е като огледало на душата, чиято и да е душа, а леката пукнатина напомня, че ако това огледало се счупи, те грозят седем години нещастие. А вие суеверни ли сте?

Building a Home

Да построиш дом с двете си ръце, да построиш нещо въобще... отживелица ли е? Е, като казвам с две ръце не визирам себе си, едва ли бих могла да се справя с грубата работа, но пък човек на всичко може да се научи, стига да се наложи. Но пък да превърнеш едно място в нещо свое, влагайки огромна част от времето, енергията, идеите, мечтите и спестяванията си - ето това аз го приемам равносилно на да построиш дом. Дори няма значение дали е твоя дом или нечий друг!

Обаче във време, в което на моята, а и на всяка друга възраст от всички страни те заливат с мотивация за това да влагаш парите и времето си в пътувания и преживявания, материалното, домът и неговият уют сякаш започнаха да звучат като нещо лошо. Не ме разбирайте погрешно, моето сърце жадува за пътувания и преживявания, знам че те ми предстоят и че ще има още много години, в които да им се насладя. Но пък на този етап от живота избрах да вложа спестяванията, времето, труда и мечтите си в преобразяване на част от нашия стар дом. Едно таванско помещение с продънен и паднал покрив се превърна в това, което ще видите на снимките по-долу. Труд и планиране, които отнеха месеци и финална цена, за която съм спестявала от страшно много години и ще има още доста да спестявам, но пък дом в крайна сметка. Четири стени миришещи на прясна боя, а толкова много радост! Един здрав покрив, през който не преминават дъждовните капки и снега вече и аз знам, че всичко си е струвало.

С голяма радост искам да споделя с вас в какво се превърна онова окаяно място до преди няколко месеца. За жалост нямам снимки "преди", но "сега" ми носи такава радост, която никое пътуване не може да ми донесе към момента! Е, не точно никое, но разбрахте ме :) Макар и всичко да е в начален етап и през годините да му предстоят много промени и трансформации, това е първият дом, който построих... до голяма степен физически, но най-вече емоционално и в душата си! С тази публикация искам да повдигна въпросът дали материалните неща, ама важните и хубави материални неща като домът, къщата, пространството за живот, са започнали да губят своя смисъл на фона на вечната амбиция и стремеж да сме бездомни граждани на света, номади? Защото дори и най-мечтаното пътуване няма да е така хубаво, ако не завърши със завръщане вкъщи. Защото дори и най-прекрасното преживяване няма да е така прекрасно, ако не се прибереш на място, което да наречев свое в края на деня.

Нямам търпение скоро да ви се похваля и с невероятно красивата и романтична кухня, която получихме вчера. И това ще се случи скоро :) А до тогава искам да изкажа искреното си възхищение от Vivre. Ако все още не сте си поръчвали нищо от там и се чудите дали си струва - препоръчвам с две ръце. Голяма част от детайлите в този мъничък апартамент са поръчани точно от Vivre и след всяка достачка оставам изумена от страхотното качество. Истина е, цените понякога са доста соленички, но ако следите редовно промоциите и намаленията абсолютно си струва всяка стотинка. Освен това в онлайн магазина може да намерите много ексцентрични и неповторими мебели и декорации, които едва ли може да срещнете в друг физически/онлайн магазин в България. И не, това не е реклама, нито ми е платено, нито ми е обещано нещо от Vivre, просто исках да изкажа най-искреното си възхищение.