The Weekend

Съботите и неделите. Не са каквито бяха някога. Някога преди да се казват уикенди. Те ли се промениха, аз ли пораснах, но съвсем ясно си спомням времето, когато съботите и неделите оползотворявах по друг начин. Изпаднала почти в Нирвана се излежават до късно в леглото и броях гънките по чаршафа. Без да съм нагнетена от хектиката на работната седмица съставях план за деня в главата, който включваше да си изпия бавно и с наслада кафето и после, съзерцавайки дъното на чашата да гадая как черните фигури, които танцуват по стените й като ръкописите на някоя древна цивилицазия, се опитват да ми разкажат за бъдещето. После ще си лакирам ноктите в сочно червено, за да създам контраст в черно-бялата съботна монотонност. И след това, ако наистина много се постарая и ми се иска да оползотворя деня пълноценно, може и да посегна към тубичката с маска за лице и блажено да се отпусна с книга в ръка. Книги, истории, фантазии - всички те са луксът на почивните дни. Независимо дали им се наслаждаваме като страничен наблюдател, или директно участваме в тях, създаваме ги, дирижираме ги. Страница след страница, дума след дума и неусетно прелиташ над нови места с дъх на хартия. Нови емоции и мечти, нови идеи, всички те подредени в симетрията на буквите, а после разбъркани с миксера в главата ми. 

Какво се промени? Съботите и неделите вече не са такива. Вече са уикенди. Сега всеки уикенд бързам да наваксам пропуснатото през работната седмица. Допълнителна работа, да се видя с приятелите, на които не успях да отделя време, да почистя с прахосмукачка, може би да поснимам и измисля нещо за блога... Докато отбелязвам всяко задължение от безкрайния списък, което успявам да свърша, се замислям колко безсмислено е всичко. Защо ги наричат почивни дни, щом разчитаме на тях, за да наваксваме. Работата никога няма край, мечтаната почивка така и не идва. Почивка от работната седмица и от нейната динамика, блажено мързеливо излежаване, разходка или книга, независимо как ние разбираме отмората, тази - душевната, тя ни се дава по право и е жалко да не се възползваме. Но как да се възползваме, след като сме подвластни на този непреодолим страх. Страхът, че няма да се справим, че ще пропуснем нещо. Страхът, че ако поспрем за миг, динамиката на света ще ни премаже. Аз го изпитвам, а ти? Не се ли чувстваш като пътник във влак, заспиваш и изведнъж се събуждаш малко преди твоята гара, стряскаш се, че си проспал цялото пътуване, че си изпуснал гледките и пейзажите. Слизаш на гарата с тежкия куфар и се чудиш с какво си го напълнил, защо тежи толкова, мамка му! Целият ти живот побран  куфар с вещи, които едва ли някога ще ти потрябват. Не, не говоря за дрехи и обувки...

Няма как, заложено е в човешката природа. Страхът, че бъдещето не ни е подвластно, че всичко ни се изплъзва. Страхът, че миналото е непълноценно, че не оставяме нищо след себе си. Страхът, че се чувстваме грохнали и изморени, а иначе така устремени и млади, или това, последното, е само спомен? Страхът, че сме се станали собствените си прадеди, че светът се мени с такава скорост и преди да се усетим от обитатели на съвремието се превръщаме в такива на миналото. Страхът, че не сме създали достатъчно история...

Би било глупаво да противореча на този страх, да се боря с него, да изкажа своята теза и доводи, че е неоснователен. Е, основателен е и всички сме му подвластни. Нещо повече, вместо да се борим с него, вместо да се борим с нашите страхове, трябва да станем интимни с тях, да си дадем време, прекарано с тях. Да се поспрем. С тях. Защо не през уикенда? И без това после следва цяла седмица, през която ще ги борим?!