четвъртък, 29 септември 2016 г.

Buonasera, Firenze!



Италианците са склонни да губят времето си само за важните неща, знаете, хапване и пийване плюс още няколко малки хедонистични и задължително ежедневни практики. Не искайте от тях повече, а и би трябвало това да е предостатъчно за вас, бъдете добри гости. Италианците дори са опростили езика си до степен дузина простички жеста и махвания с ръка, които съвсем красноречиво описват всичко, съвсем всичко, независимо от езика и културата на отсрещния. Намерили са още начин да живеят добре и относително стабилно и все пак практикувайки la dolce vita. В Италия си плащаш за всичко - за изглед, за любезните усмивки, за топлото посрещане, но всяко евро си струва, а и е направено така, че да не усетиш, че си платил много преди да получиш дружелюбното и приятелско отношение. Плащаш си като турист, но се чувстваш като местен, това е един от многото фини начини италианците да се изхранват на гърба на световния турист, с такт и класа, като елегантно заметване на дизайнерско шалче или като бърз поглед към лъскавите кожени обувки.

Ето защо гледам на Италия, на Флоренция, повече като социален експеримент и по-малко като на дестинация за броени дни. Попадайки там, аз се влюбвам в това да наблюдавам хората. Сутрешния пейзаж на задното дворче със смокинови дръвчета и прането от снощи бързо заменям за шумната улица, която тепърва се пробужда към 9-10. Еспресото е задължително и е с послевкус на лешници и капчица Амарето. Задавам си куп въпроси и чертая живота на хората, които виждам да преминават с бодра крачка по улицата - къде работят, какви семейства имат, каква храна обичат и как се забавляват? А абсолютно любимо хоби ми стана да си представям паралелния свят, в който аз се бях родила във Флоренция. Къде бих работила? Какво щеше да е моето семейство? Какво щях да закусвам и вечерям и как щях да се забавлявам? Така ми се иска да походя в обувките на местен, но пък тези кожени и елегантни чепици може и да стоят нелепо на подутите ми от километри всекидневни преходи из града крака.



Но пък много ми допада идеята да заменя туристическия престой с пет дни във Флоренция като да съм се родила тук преди 26 години. За миг забравям за дългия списък със забележителности, абсолютно съм сигурна че ще са тук и след още толкова години, доказва го факта, че вече са преживели толкова много. Давид няма да отпраши на малка червена Веспа и аз сутрин се будя от камбаните на Санта Мария дел Фиоре с паника, че закъснявам за работа, а не че закъснявам за забързан ден с туристически обиколки. Избирам дрехите за деня с мисълта да се харесам на онзи красив италианец в офиса, а не с идеята за удобство и готовност за дълги разходки. Вечер със сестра ми пазарим от близкия супермаркет и си приготвяме истински италиански пир без да си плащаме за гледка, а най-нахално я попиваме безплатно, онази уличка три етажа по-надолу, по която италианците се прибират от работа или бързат към приятелите си, които ги чакат в някой малък винен бар с две масички и шест стола.

За момент сама започвам да вярвам на тази блажена фантазия и се изгубвам в нея. Притварям очи, седнала на студения камък на площад "Сеньория", точно над главата ми древните статуи разиграват техните си страховити библейски сцени, заслушала съм се как един прекрасен оперен глас кара песни от класиките на "Дисни" да звучат още по-вълшебно и този живот, Поморие, България, всичко преживяно досега, всичко ми се струва безкрайно далечно, като дежа ву, като минал живот, като паралелен свят.

Мога ли да живея тук, във Флоренция? Какво би ми се случвало в тази алтернативна реалност? Не защото искам да избягам от нещо в сегашния си свят, а защото с ентусиазъм бих се гмурнала в един нов. Един от многото животи, които бих искала да живея. Ето колко разтегливо понятие е принадлежността и това го разбрах няколко хиляди метра по-нагоре в небето, гледайки красивите хърватски брегове, с крака стабилно отлепени от земята и сърце, което едновременно принадлежи никъде и навсякъде. Може би, някой ден, защо не. Но докато това се случи, имам още спомени за споделяне с вас след първа част от поредицата с 5-дневния престой във Флоренция.

П.П. Добре де, размислих, може би Флоренция си има дума. По-точно е възклицание - "О-о-о!". Звукът на изненадата, на възхитата, на одобрението.

















































1 коментар:

Your comments make me happy :)
Коментарите ви ме правят щастлива :)