Bergamo

Не знам каква е тази злочеста съдба на по-малките братя и сестри да живеят в сянката на по-големите. Не знам какво е това проклятие на „изтърсаците“, дето обикновено ядат шамарите за белите, които по-големите умело са изобретили. Не знам защо всеки забравя за малките, защо не иска да ги взима със себе си, когато се разхожда или играе с бандата. Защо по-малките вечно са лишени от ожулените колена, вечно последни научават тайните, вечно последни ги избират, когато в детските игри се разделяме на по два отбора. Защо в училище трябва да се стараят повече от по-големите сестри и братя, защо на тях им размахват пръст по-често, защо никой никога не изслушва идеите им.

Пиша, че не знам, защото наистина не ги познавам тези чувства и дефицити. Имам по-голяма сестра и винаги съм я наричала моя „втора майка“. Може би заради по-голямата разлика във възрастта между нас, но не ми се е налагало да изживявам тези ужасни детски драми, катаклизми и Апокалипсиси, които тревожат душите на изтърсаците.

Сякаш не толкова благосклонна е обаче съдбата към Бергамо, обречено да живее в сянката на по-големия си, популярен, обичан, готин брат, или може би е сестра, Милано. Мда, злочеста, несправедлива съдба. Обикновено за Бергамо се мисли като за градчето до летището, на което кацаме, за да грабнем куфарите и да потеглим към Милано или други краища на Италия. Признавам се за виновна, аз до съвсем скоро не се замислях за факта, че Бергамо е всъщност красиво, прекрасно място със свой чар и свои достойнства и заслужава да му се отдели време също толкова, колкото и всеки друг по-популярен или голям италиански град. Е, грешката е половинчато, но все пак поправена, защото миналата есен имах възможността да прекарам два вълшебни следобеда и вечери в това малко, но много кокетно градче. И се влюбих в неговата простота и ненатрапчивост, в благия му и кротък дух, в планинската му идилия и свежест. Много ми се иска в бъдеще да не забравя колко добре се чувствах там и да не тръгна да се замайвам пак по грандиозни и шумно заявяващи се градове, поне още веднъж да го посетя преди да продължа с впечатляващите дестинации и направления. Опитвам се да си обещая поне три или четири дни, отдадена на античната магия на старата част, на простотата на пицата с лук, изядена сладко-сладко на площада, докато наблюдавам преминаващите хора, на разговорите със собствениците на малки магазинчета, с които не говорим един език и все пак си казваме толкова интересни неща, на мириса на гора, планина, дъхави гъби. Ясно разбирам колко малко от времето си дадох на Бергамо, а колко още моменти искам да споделя с него. И това ще стане.