Разтърквам силно очи, но знам, че дори и този жест
няма да ми помогне да асимилирам къде се намирам в този момент. Бързам за
първата ми лекция в University of
Derby, която започва в една късна януарска вечер и съм изпаднала в тиха истерия
вече часове. Когато мечтите започнат да се сбъдват, понякога става леееко
страшно, нали?
Сякаш този януари
беше решил да пробва нервите и волята ми, да не говорим как ме изкара от
комфортната ми зона и ме постави в поне милион ситуации, в които трябваше да
преодолея страховете си и особено отвратителния начин, по който обикновено се
държа в елементарни социални ситуации. Този ден не беше изключение. Трябваше да
отида до университета с кола, понеже нямах и най-малка идея как да стигна от
Нотингам до Дерби (около 20-30 км), а за самия университет и дума да не става.
Обаче тази въпросна кола се развали в последния момент и последвалите събития
са ми като в мъгла – бягах към някакви спирки, качих се на
някакъв почти случаен автобус, за който четох онлайн и през следващия повече от
час пътуване треперех дали ще стигна навреме и как и с какво въобще ще се
придвижа от центъра на Дарби до самия университет (в покрайнините). И като с
магическа пръчица сякаш всичко успя да се нареди перфектно!
Слязох на спирката пред университета, изкачих се по
хълмчето към университетската сграда (намира се в национален парк), докато с
ококорени очи оглеждах огромната модернистична сграда с хиляди етажи, крила и
какво ли още не, преминах през стъклената въртяща врата и попаднах в огромния
атриум (огромната зала, от която започват коридорите към десетките крила на
университета). Един бърз поглед наоколо, но не запомних и видях нищо от
притеснение. В следващите седмици вече знам това място наизуст – има Subway, Starbucks, още няколко кафета и
закусвални, магазинчета за канцелария и други стоки, огромно открито
пространство с мека мебел и масички за учене и почивка между лекциите, центърът
за студенти, този за интернационални студенти и какво ли още не, плюс стотици
стълбища и асансьори, които водят към различни етажи, крила, департаменти. Но в
тази запъхтяна вечер, срещам погледа на рецепционистката, която ме посреща с
усмивка и вече забелязала стресирания ми поглед, веднага предлага помощ.
Любезни са тези англичани и това си е, даже и да е от куртоазия, пак е хубаво.
Веднага я питам как да намеря стаята, в която лекцията вече е започнала преди
минути и след кратко обяснение се затичвам в предложената посока. Моля те, моля
те, дано не е страшно! Моля те, моля те, дано да се справя! Моля се най-вече на
себе си, моля се да съм спокойна и уравновесена, да не позволявам на
притесненията да ме преборят… но сърцето ми ще изскочи, а кръвта ми бушува в
ушите, докато отварям за първи път вратата към един нов свят и се извинявам за
закъснението.
Е, оказа се, че няма нищо страшно. Стаите са модерни и
изключително удобни, толкова интерактивни, нищо общо с антиките в българските
университети. До вратата има апарат, към който трябва да доближиш студентската
си карта, за да отчете присъствието ти. Малко като да минаваш баркода на стока,
чувствам се малко като стока, уви, не само заради апарата. Тази вечер не успях
да направя това, още нямам студентска карта, защото закъснях и не присъствах на
седмицата за записване, когато такива се издават. Изкарвам я на следващия ден преди
лекции, след като обиколих една гигантска библиотека, два-три студентски офиса,
пак през офисите и накрая все пак в библиотеката отново, докато се изясни на
англичаните как така съм записан студент, не съм присъствала на записването и
нямам карта. Картата е готова една снимка и 2-3 секунди по-късно (не разбрах
как я направиха така бързо). Междувременно съм успяла да си взема и писмо от
отдел интернационални студенти, което потвърждава, че съм студент в University of Derby. Това писмо ми е
нужно, за да си отворя банков акаунт, на който да си получа студентския заем
(оказва се в сметката ми 2-3 седмици по-късно). Минала съм и през финансов
отдел, за да предупредя, че още съм безпарична и ще се забавя с плащането на
първата семестриална вноска. Там са много любезни, проявяват голямо разбиране и
няма проблеми. Вече съм натрупала много смелост, доста работa свърших, справих
се сама. Навлизам в английския студентски живот.
А той, колкото е различен от българския, толкова е и
еднакъв. Предметите са четири на брой, разпределени са в три дни от седмицата.
Уча за брандинг, уча за създаване на услуги и продукти, уча за клиентите, уча
се как да бъда маркетингов лидер, за маркетингови стратегии и какво ли още не
(все предмети, които сама си избрах и разпределих кога да уча предварително,
английската система предлага тази възможност), а най-интересното е, че има цял
един предмет, който е посветен на това как да си напиша дисертацията. В
началото ми звучеше доста абсурдно. Какво пък толкова, казвах си, нали написах
вече една дипломна за отличен, какво ще ми обясняват. Ако трябва да сме
откровени, предметът би бил много полезен, защото се оказва, че да пишеш
дисертация за завършване на магистратура във Великобритания е мнооого
по-различно и трудно, но пък казвам би бил. Уви, „учим“ крайни глупости – как
да ползваме Word, Excel,
Powerpoint, как да търсим информация в научна литература, как да
си изберем тема за дисертация и още куп ненужни неща. Бързо загубих интерес към
тези лекции и последните семинари така и не посетих. Няма проблем, тук свободно
може да се отсъства от лекции. Никой не ти намаля крайната оценка, ако не си
присъствал. Не изпускаш много, защото всеки студент в университета има профил в
онлайн системата/софтуер на университета, където получава съобщения, свързани
със специалността, контактува с преподаватели и студенти, следи новини и обяви,
качва всички изпити и, най-хубавото, по всяко време има достъп по аудио и
видеозапис на всяка една лекция, както и презентациите към всяка лекция.
Да, тук всяка лекция преминава с презентация. Защо
плащам 7000 британски паунда, за да ми четат от един слайд? Да ми се чуди
човек, това можех да си го правя и вкъщи и то без да ми струва нещо. Сигурно
долавяте разочарованието в тона на написаното. Уви, през първите седмица-две обмислях
да се откажа и да напусна. Тогава разочарованието беше достигнало кулминацията
си. Сега, опитвам се да внедря някакъв баланс и да снижа очакванията и
претенциите ми, за да може все пак да остана с добри спомени и като тегля
чертата, опитът да е бил позитивен. Иначе е ужасно да осъзнаеш, че мечтата ти
се е оказала едно огромно разочарования. Но пък, от друга страна, лекции, в
които се чете от слайдове, преподаватели, които пият бира в час и водят какви
ли не глупави разговори, но не и засягащи предмета (става въпрос за системна
практика), английски състуденти, които все не са разбрали нещо и които, за да
сме откровени, са много по-неподготвени и с много по-ниска обща култура от
останалите студенти, интернационални студенти, които умират от ужас, ако ги
заговориш и не могат да преодолеят езиковата бариера и какви ли още неочаквани
за мен неща. Все неща, за които някак ми беше, а и още ми е трудно да повярвам,
че съм похарчила 7000 паунда. Недостатъчно академичност и сериозно отношение,
от които да добия увереността, че ще изляза с много повече знания и опит. Да,
разочароващо е, но се оказва, че точно това е английската образователна
система. Ето тук осъзнах колко много ми е дала българската, за която говорех с
досада и неприязън малко преди това. Ако поне един човек чете този текст ще се
радвам ако прочетеш и това – моля те, не си мисли, че във Великобритания
образованието на по-високо ниво, че в България няма да получиш нищо. Всъщност е
точно обратното, въпреки старата база и всички други трудности, образованието в
Софийски университет ми даде много повече. Толкова много повече от Англия! Но
да не прибързвам съвсем, може да извлека други изводи след години. Но към
днешна дата ще кажа, че никак не бива да се подценява и презира образованието в
България, въпреки че много от нас са склонни да подценяват. От Софийски
университет успях да изляза като човек с много нови и полезни знания, дори без
да подозирам, до степен, в която вече знаех много повече от колегите ми
англичани, имам много по-богата обща култура и опит, въпреки че те повечето са
Маркетинг бакалаври, а аз завърших Журналистика. Изводите оставям за вас!
И така, с ръка на сърце признавам, че лекциите през
първия семестър не ми дадоха много. Може би малко повече самочувствие в
общуването на английски език. Стараех се и да взимам много участие в час,
просто за да не умра от скука. Успоредно с презентацията, преподавателите
обикновено се опитват да водят разговори със студентите, обикновено е доста
безуспешно, поне моите колеги, или нямаха представа как да презентират мнението
си по разни въпроси, или не им се занимаваше. Аз се опитвах да участвам
максимално, не за да се издигна в очите на преподавателите, просто все
разчитах, че така ще ми е по-интересно по време на лекции. Не беше особено
интересно и това си е. Самите лекции не знам как да ги опиша, презентациите уж
засягат някаква тема, но като свършат, за себе си отчитам, че не съм научила
нещо ново. Много обичат маркетинговите теории и модели, но аз лично не ги
намирам за особено ценни от практична гледна точка. Едва ли някога ще ги
ползвам и споменаването им ми изглежда като измиване на ръце, че все пак нещо
академично е споменато. Много обичат и да ги виждат в изпитните работи, но за
самите изпити ще говоря по-нататък. Като цяло, не е особено заинтригуващо и
интересно, нито полезно. Налага се да се отделя страшно много време за
самостоятелна подготовка, ако искате да се обогатите със знания и информация.
Общо взето, Гугъл ми беше най-добрият приятел три месеца и нещо. Но пък
съгласете се, аз не само че работя на пълен работен ден успоредно със
следването, пък и плащам немалко пари, за да стоя с лаптопа и да уча сама, без
насока какво точно да уча и къде да го намеря. В началото ни бяха помолили да
си купим поне по един учебник към всеки предмет, но като видях че един струва
50 паунда се отказах. По-късно така и не поискаха да четем нещо от тях, нито ни
разпитваха дали сме чели. Да, това е магистратура и ние сме големи хора, трябва
да можем да учим и да се съобразяваме сами, но пък такава незаинтересованост…
От друга страна могат да отделят по 15-20 ценни минути по време на лекции, за
да ни обяснят как важна информация се подчертава с хайлайтър, редовно да ни
освобождават по час-два по-рано, защото нямат какво да предадат повече и преди
всеки изпит да имаме поне по един семинар, в който само да наминеш и да
споделиш с преподавателя дали отбелязваш прогрес в подготовката за изпита…
просто абсурдни за мен неща!
Не ми се иска да съм съвсем негативна, макар че
сигурно вече съм успяла доста да ви отчая. Просто ми се иска да съм напълно
искрена и откровено да споделя своя опит. Дълго време се чудех дали пък аз не
съм сбъркала в избора на университет, но University of Derby е в топ 20
университети във Великобритания и гарантира над 95% успеваемост в намиране на
работя по специалността след завършване. Очевидно не съм се спряла на случаен
университет и вероятно това отношение изглежда да е като всеобща практика. Знам
ли, тук може да греша, моля споделете с мен, ако имате по-различен опит! Въпреки
всичко съм решена да докарам нещата докрай и няма да се оставя разочарованието
да ме спре.
По-конкретно на самите предмети няма да се спирам. Ако
планирате да изучавате специалност Маркетинг Мениджмънт, или просто ви е
любопитно, питайте ме, ще се опитам да съм полезна. Също трябва да знаете, че в
началото на всеки предмет ще ви раздадат handbook, който разяснява какво
ще изучавате, какво се очаква от вас, график с темите, които ще се обсъждат
всяка седмица (предметите са със средна продължителност 12 седмици, т.е. 12
лекции) и какво представляват изпитите по всеки предмет. Хубаво е да знаете, че
от вас ще се очаква участие в час. Дори и отговорите на въпросите да ви
изглеждат очевидни и да се чудите защо изобщо ги задават – обаждайте се и
споделете вашето виждане и мнение. Очаква се и групова работа в час, разбирайте
разговори и дискусии с колегите ви, но лично моите колеги не бяха особено
заинтригувани от тази част и си говорехме лични работи. Това с груповата работа
на мен ми беше изключително странно и трудно за адаптация, защото в българските
университети сякаш повече ни учат на индивидуалност и по-малко на комуникация с
останалите и взаимопомощ. Подгответе се и за това, че постоянно ще ви питат
дали сте доволни, справяте ли се, затруднявате ли се, щастливи ли сте. Доста е
досадно, признавам. Подгответе се и за това, че ще ви питат какво правите във
Великобритания и защо не си учите в страната. Тук нещата придобиват малко
дискриминационен привкус, това отношение много ме дразнеше мен. Не ми беше приятно
преподаватели да се разхождат с лист със снимки на студентите и срещу всеки
един от нас да има знаме и име на страната, от която идваме. Но пък знаете
какво е отношението към чужденците във Великобритания, особено към българи…
Брекзит е реалност, хора, там се усеща много по-силно от тук, на цели 3000 км!
И така, привършвам днешната километрична статия. Надявам се да съм била
полезна. В следващия пост ще ви споделя малко повече за опита ми с изпитите.
Have a nice day!
ОтговорИзтриванеKisses