понеделник, 10 октомври 2016 г.

When the moon hits your eye..


... like a big pizza pie, that's amore! Когато целият свят блести като да си изпил твърде много вино... ето това е любов. А когато звездите карат апетита ти да се изостри като вкусна паста... това също е любов. Когато танцуваш по улицата, сякаш облак се е оплел в краката ти... да знаеш - влюбен си! Scuzza me, but you see, back in old Napoli that`s amore! 

Е, не само в Неапол, Дийн Мартин, не само в Неапол, а и в Портофино и Палермо, по цялата дължина на Чинкуе Тере и на върха на наклонената кула в Пиза, а особено много във Флоренция, от където се върнах не много отдавна, любовта си е любов и светът ще си светува още дълго, опиянен от нейната магия.

А какво по-точно е любовта? Химия и физика? Кулинария и паста? Симетрия и сечение? Красота? А, да, любовта не може да бъде описана, не може да бъде дефинирана. Всъщност може, но може да бъде дефинирана по толкова много хиляди, милиони и милиарди начина, че просто се губи смисъла. Същото важи и за възприятието ни кое е красиво. 

Ето това осъзнах, разхождайки се по коридорите на известната Галерия Уфици във Флоренция, преминавайки покрай десетки, стотици, хиляди дефиниции за красота и любов, окачени по стените, застопорени върху мраморния под и скрити зад дебели стъкла.


О, да, красотата е толкова разнообразна, често мимолетна, понякога многовековна, но задължително и винаги интимна, персонална, лична и индивидуална. Погледът ми се плъзва по стените, които всеки момент могат да поднесат под тежестта на толкова много история и митология, илюзия и реалистичност и затварям клепачи за миг, за да ги повдигна пет-шест мига по-късно, а очите ми попадат на красивия таван.

Таван, ама какъв таван. Къде да видиш другаде толкова съвършена мимика на лазурното небе, на античния свят, на стария човек. Запечатани и заточени във вечността, всички тези образи ми напомнят за гнева на древните богове, които и за най-малкото провинение могат да те накажат и превърнат в далечно съзвездие, което само безмълвно да наблюдава тълпите отдолу. Но стига от тази гледна точка на съзвездие, ето какво виждам аз отдолу. Виждам целия свят и се чудя и мая как няколко кофи с боя и шепа четки с твърд косъм са способни така точно да пресъздадат това, което на древните титани им е отнело милиарди години да създадат. Виждам този античен свят от зеницата на Леонардо, свят средновековно плосък, като да го наблюдавам през Галилеевия телескоп, античен и твърде благоразположен. Ядосвам се на това невинно изображение на света, после се ядосвам на себе си. Защо пък древния човек да не е виждал така очарованието му, защо да не е молел боговете да смачкат облаците от памук на топка и да ги захвърлят в друга галактика. Красив и съвършен, пастелен и в гнездото на ангели. И въпреки това ми се иска да внеса малко хаос в тази симетрия. Иска ми се да бъда Посейдон, Зевс или Хадес, поне за кратко и да съм badass. Иска ми се да го погъделичкам и ощипя този симетричен свят, да образувам гънки на нови планини и падини по гладките му земи. Иска ми се с пръст да се присегна към континентите и да ги наредя като пъзел, а океана да бутилирам и бутилката да заровя. 

Но няма, защото на този таван, в тази галерия, светът светува в своя собствена дефиниция за красота, по-различна от моята. Оттърсвам се от фрустрацията и си обещавам вече да не поглеждам нагоре.


А по стените? По стените се сменят красиви пейзажи, произведения на изкуството. Ето ти древна Венеция, после мостът над река Арно, после Римски дворянски градини, после катедралата Санта Мария дел Фиоре с хора с фотоапарати, които се разхождат по купола. Картина след прозорец, прозорец след картина, осъзнавам съвсем ясно, че симетрията и съвършенството на древното изкуство просто не съвпадат с моята дефиниция за красота. Красотата ще търся навън, по малки улички, сгушена в главите чесън, окачени над вратите на ресторантите, за да гонят вампири и данъчни. Красотата е също така ежедневна, колкото е и специален повод.


Това непривично за небцето ми изкуство бързо ме отегчава, мислено се превръщам в мрънкаща статуя от мрамор. Един последен поглед на Венера и заменям хладните коридори с дъждовната улица. Ето ти тук стотици, хиляди и даже милиони дефиниции за красота. Тук кожата на италианските баби сияе от прекомерна употреба на зехтин, а порите им са отпушени от парата, която се носи над тенджерата с вряща паста. И аз знам, че ако на мен дадат да дефинирам думата красота в Оксфордския речник, аз ще пиша за апокалиптичния хаос в чинията със спагети карбонара, за топящо се джелато и за античният, средновековен и плосък свят, който смачках на топка в дланта си, а в линията на живота текна нова река, а върху палеца ми се образува нов вулкан, а в малките бръчици се заселиха нови народи...


















































































Няма коментари:

Публикуване на коментар

Your comments make me happy :)
Коментарите ви ме правят щастлива :)