Да, вярно е, не знам много неща за много неща. Но едно
нещо, мисля си, знам със сигурност. Райската градина със сигурност е покарала
от Соренто. Калемчета ли са пренасяли ангелите, семенца ли са чакали да
покарат, точната технология на целия процес не ми е ясна. Но пък че в Соренто е
така красиво, раззеленено, сочно, животворно както в Рая – ей това ми е ясно и
без да съм ходила на второто място все още.
Някои го наричат портата към Амалфийското крайбрежие
заради разположението на Соренто. Което пък означава, че „Бентли“-тата и
другите скъпарски автомобили с руски инфлуенсърки и багажници пълни с куфари с
дизайнерски дрехи, с които въпросните ще позират пред всеки пейзаж в Позитано,
просто подминават Соренто. Други пък казват, че Соренто е малък град с голяма
репутация и това са хората като нас, които са отделили време на ювелирната му
красота. Не че и до Позитано не отидохме, ходихме. Хванахме си автобуса привечер,
след като цял ден се разхождахме из Соренто и плажувахме там. Нищо не вървеше
по план, на Соренто бяхме отделили два-три часа по първоначален план, в
последствие така ни хареса, че останахме за деня. Обаче как да пропуснем
Позитано, нали всички казват, че трябва да се посети? То това са същите тези,
дето казват, че за Соренто повече от два часа са загуба на време, ама хайде,
пак им се хванахме. Натоварихме се на автобуса, някъде към шестнадесетия
километър, което ще рече към края на първия час от пътуването, си върнахме
вечерята, слязохме в Позитано, погледахме и поснимахме гледката отгоре,
потърсихме тоалетна, ползвахме една в петзвезден хотел, измихме си ръцете със
страшно ароматен сапун, върнахме се на спирката, хванахме възможно последния
автобус обратно за Соренто, пуснаха само нас трите, а останалите чакащи на
спирката оставиха за… знам ли, да се прибират пеша, возихме се прави обратно до
Соренто. Който е минавал през този път ще разбере какво преживяване е да се
возиш прав точно в този автобус. Стомасите вече бяха празни, слава Богу. Но да
оставим Позитано за някой друг път, този разказ и без това не е за него. А и
обещах на сестра ми никога да не разказвам за това преживяване, да не се
излагаме пред хората все пак.
В Соренто няма да се сблъскате с изобилие от музеи,
антична архитектура, места, които са задължителни за посещение от историческа
или културна гледна точка. Е, не че няма, даже там има Музей на италианската
гордост. Ама тя е много малка. Не гордостта де, сградата на музея. Но пък знаете
ли, че разпределението на града към днешна дата съвсем точно следва вида на
града през Античността. Значи тук може да се насладите на замайващите гледки и
спиращи дъха пейзажи по същия начин, по който и Байрон, Гьоте, Горки и още
много други преди тях са го направили. Защото Соренто е вдъхновение и загледана
в морската шир от скала, която се е врязала в сърцето на морето, ми идва да
напиша стих, или да композирам песен, или пък поне да напиша едно задълбочено
описание към снимка в Инстаграм. Ама после се сещам, че нищо от гореспоменатото
не го мога. Здраве да е, нали поне мога да ям джелато. Пък и както се пее в
„Карузо“, една от най-емблематичните песни на италиански език, която е написана
точно тук, в Соренто, и местните много се гордеят с този факт:
„ Силата на лириката, където
Всяка драма е фалшива,
Където с малко грим и мимика различна,
Можеш за миг да станеш някой друг.“
Та да забравим за изкуството, литературата и дори
музиката и да се насладим на настоящия момент, когато емоцията е съвсем истинска
и пълнокръвна, драмата също и тя е, че трябва да си ходим от тук все някога.
Напоените със слънце, зехтин и сок от ароматни лимони
скалисти брегове на Соренто, които се врязват право в сърцето на морето, заедно
с провинциалния му чар са притегателна сила не само за модерния турист или
поетичните души на не един или двама световни творци в различни жанрове на
изкуството. Към града са имали претенции не една или две империи, колонии,
народи, хайки с пирати или съседни градове. Но историята отбелязва, че Соренто
е изградено именно от древните елини. И понеже те са намесени, няма как да мине
без малко магия, много божественост, някоя и друга легенда. Хроники твърдят, че
градът е основан от внукът на Одисей и съпругата му, която е богиня или нимфа
на магията. И ако сте чели „Одисея“ или „Илиада“ вече трябва да знаете, че във
вените на това семейство тече много авантюристична кръв. Бидейки
пътешественици, трябва да им се доверим, че ще изберат най-хубавото място за
построяване на град. Така че спор няма, Соренто не е случайно съградено и
красотата му е рядка. После бащата на този внук убил дядо му и се оженил за
една от съпругите му, ама знаете ги древногръцките семейни отношения, много са
сложни и не са предмет на този разказ, да не задълбочаваме.
И вярвам не е случайно, че именно Сирените от гръцката
митология са избрани за пазителки на Соренто. Чували сте за тяхното умение да
влюбват в себе си халюциниращи моряци болни от бери-бери {тези последните аз си ги допълних} с песни и вълшебни гласове. После
разбивали корабите им в скалистите брегове и моряците намира смъртта си.
Соренто има също толкова силна харизма и магия и се радвам, че не ги ползва с
такива цели, а само за да те примамва да се връщаш отново и отново по
идиличните му земи и да му се наслаждаваш всяка следваща ваканция. Пък и явно
Сирените са си свършили работата, защото са опазили града от набезите на
разнородни морски и сухоземни разбойници. А ако и вие сте посетили Соренто поне
веднъж и мечтаете да се завърнете, не се чудете, от Сирените е, долавяте
тяхната притегателна песен в далечината.
Не може да говорим за Соренто и да пропуснем лимоните
и лимончелото. Както се случва с много неща в Италия и тук приносът за
отглеждане на най-ароматни и многобройни лимони и измислянето на рецептата за лимончело
напират да си припишат не едно или две места. От бреговете на Чинкуе Тере до
бреговете на Соренто и Капри, всеки уважаващ себе си местен ще похвали „нашите“
лимони. И всеки ще е прав. Забравят приноса на Херкулес, който откраднал
лимоните от тайната градина на Хера и ги дал на човечеството, ама италианска му
работа. И тук, като в гръцката митология, лимоните са дъхави и почти
животворни. Отглеждани и пазени от трите нимфи на вечерта в градината на Хера,
всяка нимфа грижливо се отнасяла към цитрусовия плод, напоявайки го с лъчите на
захождащото слънце, обагряйки го в цветовете на залеза. Лимоните в този край на
Италия не без причина имат световна слава. Ароматни и сладки, всяко заравяне на
носа в ароматната им кора образува капчици конденз по мозъчната кутия. А
лимончелото, което се приготвя от корите на тези дъхави лимони се е превърнало
в търговска марка на Соренто. Лимони има по керамичните чинии, рокли зад
блестящи витрини, гривни и магнитчета, картички и покривки за маса, престилки и
какви ли не сувенири, и дори тогава лимоните не свършват и остава достатъчно за
местното производство на лимончело. Италианците го смятат за символ на
гостоприемство и с него черпят своите гости. Как тогава да не се чувстваш
„добре дошъл“ именно в Соренто?
За финал, да си припомним “Torna a Surriento” или „Върни се в
Соренто“, песента, за която хората от Соренто смятат, че най-искрено и точно
описва родното им място. На всеки италиански град и селце е посветена по една
красива песен, но тази, която лъкатуши из каменните улички на Соренто,
градините му с ароматни дръвчета с лимони и портокали, калейдоскопените капки
море и дългите коси на закрилящите го Сирени, е може би най-чувствена с въпроса
си: „ Имаш ли сърце да не се върнеш в Соренто?“ Иска ми се да имах, най-стоически
да отправя поглед към нови хоризонти, да заменям прозореца с изглед към Черно
море с този с изглед към теметата на облаците на хиляди километри над земята,
да гоня самолети и да стъпвам на нови земи. Да, за тези новите, още непреживяни
приключения си мечтая. Но пък и сърце не ми дава да не се върна в Соренто… и
това ще се случи някой ден.
