A Day on Procida

Като мираж в зноен летен ден изниква Прочида точно 40 минути след като сме потеглили от залива на Неапол. Изплува от морската шир, току-що нарисувана от Фата Моргана, водните бои още не са изсъхнали. Виждам я през очите на моряците, които прибирайки се след месеци във водата трескаво са търсели зад хоризонта своя дом, боядисан в конкретен ярък цвят. Истински магазин за джелато, и по размери, и по цвят. Малка кокетка в прегръдките на морето, още съм на палубата на ферибота, а вече усещам как слюноотделям при вида на къщичките с цвят на сорбе. Малинова целувка, лимонена свежест, боровинкови мечти и ментова прегръдка. Сладоледеното пристанище си живее тихо и непретенциозно, а мънички ресторантчета делят един звезден покрив и съществуват рамо до рамо с рибарите и техните натежали мрежи. Успешно корабокрушираме на този остров-сладкарница и аз с вълнение пристъпвам по уличките, за които до преди няколко месеца мечтаех и на които се любувах на снимки.

Още с първата минута тук те обзема една типична италианска емпатия. Млади рибари с бронзов тен след дългото лято подвикват на собствениците на тратории, италиански домакини критично душат лимоните от кварталното зеленчуково магазинче в търсене на най-ароматния, весели деца се смеят шумно и профучават на колелата си. Родена в кратера на вулкан и отделена от материка в пристъп на ярост на Везувий, днес Прочида е забравила за тези семейни скандали и кротко си медитира в центъра на морската шир. Истински антидот на еуфоричния Неапол. Някои се кълнат, че е въплъщението на идиличната и семпла Италия от 50-те години, на la dolce vita. И макар да не съм живяла в този период и точно тук, се хващам, че и аз така я усещам. Сигурно е продиктувано от масовите медии и онези образи, които те създават, онези мнения и предразсъдъци, които оформят. А най-странното е, че Прочида дори не присъства в тези медии и в масовата туристическа култура. Без да се кипри по брошурки и гръмки плакати в туристически агенции, тя съществува скромно и непретенциозно в сянката на по-големия си и известен брат Капри. Прочида, казват, е всичко друго но не и популярна дестинация сред туристите. И по-добре, нека си остане малката италианска тайна поне още за кратко.

Тук уличките са толкова тесни, че трябва да се залепиш до фасадите на къщите и да си глътнеш корема когато преминават автомобили. Натежали клонки с портокали и лимони са се облегнали по покривите на малките цветни къщички и лежерно очакват новия ден. Трудно е да си представиш, че до съвсем неотдавна Прочида е била италианският вариант на Алкатрас. Как са съседствали политически и криминални затворници и кокетни малки пристанища с бонбонени рибарски къщички за мен си остава поредният пример за ексцентричния подход на италианци.

 Обаче дори и тук, както на много места в Италия, оказва се, la dolce vita е започнала да нагарча. Както се казва, от твърде много сладко, после не ти е сладко. Сладоледеният остров започва да се топи под знойните лъчи на лятното слънце и остава едно „манджаре“  от много въпросителни, което май на никого не му се услажда и всеки побутва в края на масата. Така е поизбутан и замъчният затвор и крепост, сякаш местните се опитват да забравят за присъствието му и си затварят очите, че този реален декор от „Игра на тронове“ съществува. Оставен на милостта на времето или неговата жестокост, сякаш току-що са ескортирали затворниците, сякаш не знаят какво да правят с него. Далеч зад шарените фасади (като „далеч“ да не се приема като географско понятие на този микроскопичен остров), Прочида има и своето друго лице, което остава на дъното на фунийката със сладолед като пресечена сметана и прегорен карамел. И няма как да не си зададеш въпроса защо точно тези, които носят отговорността за опазването и консервирането не просто на огромен отрязък от историята на една страна, а от тази на човешката цивилизация, изглежда като да нехаят. Защо морето е безупречно синьо само по картичките, а в действителност изобилства от мъртви риби? Защо сградите са прясно боядисани само по магнитчетата и защо плажовете са чисти само в рекламните брошури? Отърсвам се от подобни мисли, все пак съм просто турист. Пределно ясно ни е, че за един кратък ден на острова сме близнали само от сладката и лустросана глазура на сладоледа. Дори не сме захапали вафлената фунийка, какво остава за острия й крайчец, който вероятно някой някога е измислил с такъв дизайн, че да пука балоните с мечти. И за следващо посещение си запазвам възможността да поговоря с българите, които работят на острова и, оказва се, са доста на брой както случайно разбрахме. 

Прочида е достатъчно малка, за да я побереш върху магнитче или картичка. Но в туристическите ни очи красотата й е внушителна и исполинска. Чудя се как тази шепа земя не поддава под тежестта на толкова самобитност, толкова кокетност, толкова умилителни гледки, толкова чар, толкова митология и толкова история. Как все още не е попаднала в царството на Нептун, долу на морското дъно? И докато съм потънала в размисъл върху подобни теми на палубата на последния ферибот от острова до Неапол, Прочида бавно се превръща в едно сувенирно магнитче, което морето е закрепило за хоризонта. А гларусите догонват плавателното ни средство, за да предадат едно финално: „Аливедерчи!“ от нея. Чао и до нови срещи, малка Прочида.