Hey, mambo, mambo Italiano!

Забравете за всички легенди (и истини) за мафията и тем подобни, действителността в Неапол е още по-откачена! Ако е вярно, че Италия е цяла една отделна Вселена, то Неапол със сигурност е черната й дупка. Още с първата крачка извън терминала на летището, тази Черна дупка ви поглъща с толкова мощно магнитно поле, че е невъзможно да се преборите. Обикновено това се случва против волята ви, защото в Неапол културният шок си е направо шокова терапия с електричество, лоботомия и вана с лед едновременно. Съмнява ме някой да е успял да се влюби в този содомогоморски хаос от пръв поглед. Поне при мен и моите спътници не се случи така, а и това виждах в уплашените и нервни погледи на новопристигналите туристи в идните няколко дни. Неапол е като онова досадно момче в училище, което за да ти покаже, че те харесва, ти дърпа плитките. Обаче по-екстремно. Неапол не просто ги дърпа, той ги реже с джобно ножче и ги гори демонстративно пред ужасения ти поглед. Обаче някъде дълбоко, на една леко превъртяла част от теб това внимание й допада.

Та, държейки се здраво за каквото сварим в таксито от летището до центъра на града, в горещи молби до всички знайни и незнайни божества да пощадят животите ни, докато таксиметровият шофьор къде умело, къде не, се промушваше покрай хиляди охлузени мотори, автомобили с вдлъбнати врати и счупени странични огледала, изплашени пешеходци, докато на задната седалка на таксито се „джуркахме“ като топчета от Тото-то, някак като по чудо се озовахме на малка уличка в Испанския квартал пред нашата квартира. Право в стомаха на митичното чудовище. Черната дупка бе погълнала стотици забележителности и антични примери за изкуство, стомашните й сокове разтворили и излющила фасадите им до неузнаваемост и поне милиони човешки души. Точно като дупката на заека, в която пада Алиса – покрай теб се завърта едно торнадо от мотори, шум и цветове на високи дози екстази. И някъде там сме ние, зяпнали от почуда докато перисталтиката на Черната дупка по естествен път ни побутва накъде да вървим и гъргори с непознати звуци. И докато се движим по улички с размерите на разтегнат на конец кашкавал от пица Маргарита, по които някак по чудо успяват да се разминат пет мотора, три автомобила и четирима пешеходци, вече обмисляме варианти как да прекараме всичките си пет дни в квартирата без да излизаме. Обаче Черната дупка, както споменах, си има неустоима притегателна сила и в крайна сметка почти не се прибрахме в студиото. 

Може да не разбрах всичко в Неапол, но в едно съм сигурна – тук децата подкарват мотори още преди да са проходили. Дори не съм убедена, че могат да ходят, понеже не видях нито един местен да го прави. Живот на две колела, на които е метнато цялото семейство – мама, татко, батко и аз. Кой кара? Не е ясно! Ясно е само, че светофарите имат функция на улично осветление и нищо повече, а пешеходните пътеки са за паркиране или кратък престой, през който шофьори от две-три коли водят задълбочени и страстни разговори. На всичкия този хаос бих искала да реагирам с: „Мамма мия!“, обаче майка ми по-добре да не знае къде съм, че жената ще се притесни. С една дума, ако ходех като сомнамбул по най-оживения булевард в Ню Йорк или на покрива на небостъргач, жената щеше да го приеме по-равнодушно. 

Обаче нещата някак потръгват и търбухът на Черната дупка се оказва едно не толкова лошо място в последствие. Невероятно как, но зловонието на изорели газове и трафик бива неутрализирано от приятният аромат на свежо пране. Противно на очакванията ми, прането на неаполитанците не просто виси по балкони и простори между сгради, то си е нахвърляно в някаква сложна композиция направо на сушилници по улиците. А силуетът на града скоро се открива пред нас в приказната си какафония. Няма как да не го асоциирам веднага с простор за пране, по който са закачени с щипки стотици стари и изнемощели сгради, преминали твърде много пъти през безмилостната центрофуга на времето, занемарени замъци, музеи и забележителности, избелели хълмове, поизцапано море с петна от нафта, които не излизат даже и да накиснеш, Везувий с дупки и кратери по старите си дантели. Като гардероба на старица – по хълмистия пейзаж висят стотици и хиляди стари рокли, които някога са били на гребена на модата, а днес просто носят носталгия с износения си вид. Но дори и с износени дрехи, тази старица има своя чар. Макар че червилото, което е сложила ми навява натрапчиво на идеята да залепиш лейкопласт на кратера на Везувий и да се надяваш, че това ще помогне, ако реши да бълва огън и лава. Да, като един обикновен турист цялата тази нелепост и ексцентричност ме забавляват и впечатляват, но сигурно нямаше да мисля така, ако бях местна и трябваше да се справям с нелекото положение, което е Неапол, всеки ден от живота си.

След като установяваме, че червената диря по паветата на малката уличка не е сцена от криминални деяния, а доматен сос, тръгваме по нея като Хензел и Гретел в търсене на пица Маргарита. Не мога да се определя като голям фен на храната и италианската кухня не слагам на пиедестал, обаче в този град, в който всички са обсебени от хапването и доволно похапват десерти в 2 през нощта, няма как да не ми подейства заразно. Сложихме си за цел да опитаме всичко емблематично за Неапол, не се справихме и на осмина с целта, но не пропуснахме Маргаритата, разбира се. Неаполитанците казват: „ Можеш да обиждаш майка ми, но никога не обиждай пицаря ми!“ и спор няма, най-разпространената и евтина улична храна в града е и най-святата им. Простичката концепция на Маргарита печели сърцето с висококачествените си продукти. За мен определено не беше най-вкусното нещо, което съм яла, но пък и ми донесе наслада. Тъничък и леко жилав блат с лек кисел привкус, ароматни домати и босилек и кашкавал на конци, от който се носи пара, неаполитанската пица точно пресъздава отношението на местните – без да си дават много зор и да се стараят до перфекционизъм. Най-богатата подправка, която неаполитанци щедро ръсят по своята пица е гордостта.

Лабиринт от малки и стръмни улички с малко дневна светлина пропусната от осанките на високите олющени сгради, историческото сърце на Неапол и заплетен възел от клаксони и крещящи хора. Въпреки че на фона на тази какафония е трудно да си представиш славното историческо минало на града, спор няма, че Неапол изобилства с енергия и дух, за да компенсира за пълната липса на такт и изящество. Тук западняшките порядки отдавна са яхнали малката лъскава „Веспа“ и са отпрашили възможно най-далеч, но пък Неапол пет пари не дава за този развой на събитията. Но пък и какво друго да се очаква от град, в който Марадона е Господ, младите момчета се обличат като членове на Камора, за да изглеждат готино, археологически ценности се намират случайно при копаенето за метрото, а просперитетът на града се определя от това дали кръвта на Свети Дженаро ще се втечни, както се очаква три пъти годишно по стара и мистична традиция.

Хората казват, че Неапол е многолик и това е само кратката, повърхностна версия. Неапол си е просто шизофреничен, а алтер еготата му са повече от семената в малките люти чушлета, които старите неаполитанци закачали по балконите и над входните врати, за да ги пазят от зли очи. И ако трябва да се измери темперамента му, Неапол ще отбележи повече сковили и от най-лютото чушле. На спирка „Данте“ на метрото в града може да видите съвременна арт инсталация. Под ръждясали влакови релси са затиснати мъжки и дамски обувки като напомняне за това, което се е случило на евреите и за човешкото обезличаване. За това как човек може да отнеме самоличността и идентичността на друг човек. Малко странно подбрана атмосфера за подобно послание. Защото Неапол можеш да съблечеш гол-голеничък, да му отнемеш всичко, да сравниш със земята олющените му сгради, да излееш морето му в канала, да изядеш цялата му пица, да изхвърлиш цялото му кафе, да нарежеш с ножица цялото му пране и да конфискуваш всичките му мотори, но никой и нищо няма да успее да му отнеме енергията и да запуши всезнаещата му уста. 

Малко полезна информация за посетителите на Неапол и какво успяхме да видим в града за два пълни дни в него:

-        * До Неапол стигнахме с полет от Бергамо, има по 3-4 такива на ден, цената е около 30-60 лв в двете посоки, полетът трае час.

-        * За да стигнете от летището до центъра на града има няколко алтернативи. Планирахме това да се случи с автобус (5 евро на човек), който стига до площада на централната гара Гарибалди и после да се придвижим с метро до централата станция Толедо, от където да продължим пеша до квартирата в Испанския квартал. На практика пристигнахме уморени и решихме да ползваме такси, особено при положение, че сме повече хора и сумата щеше да се изравни с тази за билети. Таксито ни излъга и ни взе повече пари, но в Неапол има фиксирани тарифи за доста пътувания от различни точки. Така например от летището до гарата трябваше да заплатим 18 евро, а до историческия център 21 евро според тези тарифи. За да се случи това, трябва предварително да се заяви на шофьора, че искате да пътувате с фиксирана тарифа, а не с пуснат брояч. Не би трябвало да ви се откаже, макар че се случва често, но мисля че са задължени по закон да се съгласят. Подробен списък с фиксираните тарифи има закачен от задната страна на шофьорската седалка на всяко такси.

-        * Моят съвет е да си закупите целодневен билет за градски транспорт, който обикновено е 4.50 евро, но закупен от апаратите в метростанциите е по 3.50 евро на човек. Може да се използва неограничено за всички превозни средства в градската мрежа (метро, автобуси, фуникуляр) в рамките на деня. Билети за градски транспорт може да закупите още от будките, в които се продават цигари.

-         *Въпреки че Испанският квартал е може би най-оживената част на Неапол и предполагам е нещо като условното гето на града с много мигранти, ние се чувствахме в безопасност дори и вечер по улиците. Дори и за миг не сме се притеснили, че квартирата ни е там, не сме изпитали неудобство или страх от хората. Все пак ви съветвам да пазите личните си вещи, но това важи за всеки по-голям и оживен град. Имайте предвид, че в Испанския квартал е шумно дори през нощта, та ако не можете да спите на шумно, може би е добра идея да се ориентирате към друг район.

-        * Испанският квартал е добър избор за отсядане заради удобното си разположение. Точно до центъра на града и повечето забележителности, метрото, на пешеходно разстояние от пристанището, ако смятате да посещавате околните острови.

-         *Моло Беверело е главното пристанище на Неапол, от където потеглят фериботите за Прочида, Иския, Капри и т.н. От там на място се купуват билети, има информационни табла с часове на потегляне, в Интернет има и много подробна информация. Имайте предвид, че някои курсове са само за през лятото и сега не са актуални. Caremar е компанията, която обслужва обществения морски превоз до островите. Ние пътувахме до Прочида и пътуването на отиване ни отне 45 минути. На връщане предпочетохме по-големия ферибот, който взима разстоянието за един час, защото по-бързите катамарани се оказаха една идея по-нестабилни и клатеха доста при спокойно море. Ако ви притеснява морска болест и подобни неудобства, с големите фериботи за пътници и коли почти не се усеща нестабилност и клатене, така че това е по-добрият избор.

-        * Нямам идея защо, но цените на билетите за катамараните и фериботите, които посочват в сайта на Caremar са по-високи. Всъщност платихме около 15 евро на човек за катамарана и около 10 евро на човек за ферибота. За деца под 9 години има намаление,

-         *За да стигнете до Соренто трябва да хванете влак от централната гара на площад Гарибалди. Влакове до Соренто има на често. Обикновено до централната гара се стига с метрото, Гарибалди е последната му спирка и направо се влиза в гарата. Circumvesuviana е компанията, която изпълнява ЖП курсовете до Соренто. Цената в една посока е 3.90 евро, за дете не ни направиха намаление. Пътува се малко над час в посока, по пътя ще видите и Помпей.

-        * От Соренто може да си хванете автобус до Позитано и Амалфи. Автобусната компания се казва SITA.  Автобусите спират срещу главния вход на гарата в Соренто, цената на човек в посока до Позитано е 2 евро, за нашето дете на 8 години беше безплатно. Билетите купихме от шофьора на автобуса, който продаваше пред самия автобус на импровизирана бутка.

-        * Пътят от Соренто до Позитано отнема около 1 час, макар че е под 20 километра. Пътувахме на свечеряване и не можахме да видим почти нищо от живописния път, но пътят е доста страшничък, има страшно много завои, изкачване, тесен е и трудно се разминават превозните средства в двете посоки, шофьорите са истински факири, за да се справят така успешно. При нас не мина много леко и на детенцето ни му прилоша много.

-         *Както за влака от Неапол до Соренто, така и с автобуса от Соренто до Позитано, гарантирано място за сядане няма и вероятно ще стоите прави, ако не сте по-нахални и не се бутате. Повярвайте ми, прибирането от Позитано по този прословут път и то прав в претъпкан автобус си е приключение от друго естество.

-        * В Неапол ви съветвам да използвате фуникуляра. Не е отворен и няма да видите нищо по време на краткото пътуване, но ще стигнете до най-високата част на града, от където се разкриват красиви гледки. Там също е доста оживено и приятно за разходки и вечеря.

-         *Ще се въздържа от даване на съвети какво да видите. Самите ние имахме едва два пълни дни в Неапол и видяхме малка част, макар че тръгвахме сутрин рано и се прибирахме късно вечер. Моят съвет е да използвате метрото и да слезете на спирки Толедо, Данте и Музео, където има много за разглеждане и много забележителности. Разходете се и по крайбрежния булевард, там също има своето очарование и гледки. На нас най-много ни допадна Данте и артистичността на този район. Там по уличките намерихме и най-достъпните като цени сувенири, ако и вие като нас обичате да си взимате по нещичко за спомен.

-         *Дори и в популярни, реномирани и посещавани заведения – внимавайте при плащането с карта. На много места има такса за сервиз на човек, която може и да не е посочена на касовата бележка. Извън това, при нас сервитьорът сам си добави тлъст бакшиш, което установихме в последствие, но решихме да не си разваляме ваканцията с разправии. Надявам се, че това е изключение от правилото, а не честа практика в Неапол.

-         *Като цяло в компанията ни няма големи фенове на италианската кухня и впечатленията се затвърдиха. Знам че много хора я обожават и не искам тези нашия мнения да ги обиждат. Въпрос на вкус. За мен най-вкусното в Неапол си остава джелатото и кафето, но предупреждавам за незапознатите – неаполитанското еспресо е мноооого силно и доста горчиво. Традиционната за Неапол пържена пица също опитахме, даже по случайност сме я купили от прочутото място с майката с 21 сина пицари и специална тайна рецепта. Вкусна, не чак толкова впечатляваща, представете си голяма мекица с пълнеж. На нас едно парче ни стигна за двама, големички са. Пробвахме и Маргарита, тъничка и жилава, но с много качествени продукти. Все пак пиците в Бергамо ни харесаха много повече. Освен това хапнахме паста Путанеска, пържени сардини. Пихме лимончело и не ни спечели. На Прочида обядвахме с морски дарове на грил и спагети с черни миди. Не знам дали попаднахме в лош ресторант на пристанището, но не ни допадна, в Поморие морската кухня е мноооого по-вкусна и свежа. В Соренто пробвахме от сандвичите. Отново, не е нещо непробвано и невиждано, но продуктите са качествени и вкусни.