The Hunchback of Notre Dame by Disney Inspired Look

Исках да направя грим, вдъхновен от главната героиня на 34-тият анимационен филм на Дисни - "Парижката Света Богородица"/ ''Гърбушкото от Нотр Дам'', в крайна сметка постигнах повече прилика с Квазимодо, ама какво да се прави, природа, толкова дала... 

Филмът излиза през 1996 година, а може би 2 години след това и аз го гледах само веднъж, което го нарежда на дъното на личната ми Дисни класация. Първото място безкомпромисно заема ''Малката русалка'', която снощи гледах за пореден и вероятно безкраен път и отново плаках на финала, но това са някакви лично мои отклонения от нормалното, които финалната сцена винаги предизвиква у мен, няма да ги обсъждам сега :)

Факт е, че за мен ''Гърбушкото от Нотр Дам'' е най-слабият филм на ''Дисни'', не съм се интересувала от класации и статистики допълнително. Намирам го за не добре адаптиран за деца и учудващо нестандартно решение от страна на филмовата корпорация да засегне деликатни теми като религия и малцинства, но разнообразие трябва да има, а и този блог отдава пълна почит на всички продукции на "Дисни'', така че тук няма да направя изключение.

Моите асоциации за Нотр Дам, обаче, са малко по-далечни от анимацията. Спомням си че бях съвсем малка, когато се опитвах да наместя пред очите ми двете прозорчета, които откриваха прекрасни късчета от Париж. Моите баба и дядо бяха донесли от едно свое гостуване в Париж странна машинка, с форма подобна на бинокъл и с тъничък отвор, в който се поставяха картончета с прикрепени негативи, които оживяваха през оптическата система на тази чудата машинка. Магията на Париж и френския дух, кадър след кадър. Всяко натискане на копчето за смяна на негатива ме отвеждаше на нови и малко страховити места, чиято история научих години по-късно. Страховито заснетият гроб на Наполеон бързо сменях с гледка от Триумфалната арка, а след това детското ми сърце се възхищаваше на незабравките от гроба на Маргьорит Готие или ''Дамата с камелиите", който баба ми беше посетила години преди това и за чиято обитателка ми разказваше. И да, ясно си спомням негативите на катедралата Нотърдам дьо Пари, от които ме побиваха тръпки. Каменните божества и мъдреци застинали по фасадата й дремеха под дебелата есенна сянка, а тревожната й камбанна молитва застиваше статично в черно-белия кадър. Още едно докосване на копчето и един кадър по-нататък вече можех да надникна през разцъфналата розетка и да се разходя по коридорите на тази така далечна и непонятна сграда. Защо там, където живее Господ е така хладно и враждебно, не му ли е студено, се питах тайно без да посмея да задам на глас този глупав детски въпрос. Кадър след кадър, бяло след черно и този леден полъх, сякаш предизвикан от отлитането на ято ангели. И някъде там, в най-затънтените и недостъпни коридори, в най-вътрешните вени на Нортърдам дьо Пари, мога да се закълна, за част от секундата видях милиметър от силуета на Квазимодо, когато затворех лявото око...